Living on the edge

Баланс. Всеки ден, всеки час, всяка секунда, се опитваме да запазим баланса си. Стоейки на тънкия ръб… на пропасста, на границата, на острието, на лудостта, на каквото си поискате. Опитваме се да не паднем, да не се огънем, да не се поддадем… На чувствата си. На желанията си. Защото някак трябва да оцелеем. Има работа, но не ни се върши. И все пак я вършим, защото иначе няма да оцелеем. Или поне не и по начина, по който ни се иска. Постоянно се мъчим да се впишем в някакви норми. На благоприличие, на поведение. Изсипваме проклятия на ум, докато се усмихваме и благодарим. Мислим за някой, докато целуваме друг. Караме се с някой, докато си го представяме без дрехи.

Използваме безброй маски, които скриват какво всъщност сме. За всяка ситуация, за всеки отделен човек си имаме по една маска. Нагаждаме се. Адаптираме се. Казваме това, което другият иска да чуе, за да получим това, което искаме. Лъжем. Заблуждаваме всички около нас, включително себе си. За да оцелеем. Защото ако разкрием истинската си същност, истинските си мисли и чувства, ставаме беззащитни. Всеки ще знае как да ни нарани, как да ни използва. И още по-зле, ще види какво представляваме в действителност. И ще извърне поглед. Защото няма да сме такива, каквито се очаква да бъдем. Различни, развратни, злобни, нежни, мечтатели. Истински.

Не се цени истинското. Никога не се е ценяло. Кажи на някой лъжа, и той ще те обича. Кажи му истината и ще те мрази. Лъжем. Всеки ден. Всеки. За всичко. Защото така му харесва. Защото така ни харесва. Всеки иска да бъде лъган, заблуждаван, манипулиран дори. Защото истината е гадна. И боли. И от лъжите боли, особено когато се разкрият като такива. Но на кой му пука.

Кой си ти? Кой съм аз? Коя по-точно маска съм аз. Тази, която слагам, докато говоря с теб? Или пък тази, която ползвам докато сме с някой друг. Или тази, с която ходя сам по улицата, слушайки музика. Или съм това, което мисля, което мечтая, което си представям? Това, което виждам аз, когато се вслушам в мислите си. И което няма нищо общо с това, което виждат другите. Или и това е поредното фалшиво лице.

Или просто съм всичко това. Всички лица, събрани в едно странно и неразпознаваемо лице. Моята душа? В пълната си дълбочина и сложност. Може би. А може би не. Ти виждаш това, което виждаш. Това съм аз за теб. Точка.

Всеки ден се опитваме да се закрепим на ръба на лудостта. Да не се слеем с всичките си лица. Да успеем все някак да ги разграничаваме, да ги сортираме и подбираме според подходящия случай. Всеки е едно огледало. Отражение на човека срещу него. На света, видян през очите му. Смесено със собствената му… душа? Това означава ли, че лицето, което ти говори, което те наблюдава, е по-скоро твоето собствено, отколкото мое? Или просто смесица от двама ни. Нещо като симбиоза. Всеки вижда себе си в очите на другия, без дори да го осъзнава. Сложно нещо са човешките взаимоотношения.

Ръба на лудостта… Как разбираш че си паднал от него? Всеки ден ме наричат луд по няколко пъти. Аз също казвам тези думи на много хора. Луди са, защото правят нещо нестандартно, нещо което аз не мога. Не бих си позволил. Защото това няма да съм аз. Въпреки че го искам. И имам възможността. Но не се вписва в нормата за мен.

Счупи нормите. Забрави за това, което се очаква от теб. Бъди себе си, направи каквото искаш. Скочи с бънджи. Полети с парапланер. Изкарай курс по скално катерене. Качи се на някой връх. Научи арабски. Започни да се гмуркаш.

Живей!

На ръба. Докато не паднеш от него. След това? Дреме ти, ще го мислиш на място.

И, по дяволите, като видиш тук пост над 4 реда без снимки, не си губи проклетото време да го четеш.

~ от Beyonder на май 28, 2008.