Като ще е гарга, да е рошава…

 

Nikkor 70-300 @ 102mm; 1/320; f4.8; ISO400

Септември. Лятото официално си е заминало. Уж. Започна да вали, и то в най-неподходящите моменти. Всички планове за ходене нанякъде се сриват с гръм и трясък, поради кофти организация или кофти време. А учениците плачат.. още само два дни живот.

Дано само не вали следващите две събота/неделя, че ще си имаме уважението. Злия зъб и Стара планина не си ги давам!!!

Иначе се поразходих последните месеци. Качих Ботев от първия път, през хижа Рай!! Доволно тегав маршрут, но ми хареса. Особено скалите след Рай. Стара планина определено започва да ми харесва. С малко късмет и хубаво време, на 26-28 ще направим тридневен преход от Сопот до Калофер, през Ботев. По билото. Искам слънцеееее!!!!

Със съквартиранта се разходихме по някое време и из Витоша, за един ден, около 6 часа ходене. Но пък минахме през три водопада, включително Боянския. Който се оказа сравнително пълноводен, за мое учудване. Слизането по течението на реката е интересно, понеже пътеката леко липсва на места, но пък има адски много малки и красиви водопадчета. Защо подяволите не си взех статива?!… Нищо, следващия път. Който трябваше да е днес де, ама мал-шанс. 

Иначе пътеката е доволно лесна и равна, като изключим частта покрай Боянската река. Тръгнахме от Симеоново, през хижа Монтана, след това Алековите водопади, през Драгалевската река, където също намерихме приятно водопадче, хижи Кикиш, Камен дел, Есперанто и надолу към Боянския. Малко беше пренаселено, ама какво да се прави. Имаше и някакви хора със скара, които си пържеха мръвки… Бързо се отдалечихме от тях, защото щях да им скоча и да ги изям и тях, барабар със скарата. Ем дето и не бях гладен.. Ама то от тоя пушек… бррр

Уф мързи ме да пиша. По някое време ще пусна някоя снимка от Витоша/Ботев. Макар че те повечето пейзажи от там не струват и 5 ст’инки.. Явно наистина бях отвикнал да снимам. Ето за сега една лилия от езерото в борисовата. Където имало и костенурки даже. Какво знаеш ти…

 

Nikkor 70-300 @ 300mm; 1/400; f5.6; ISO400

Предай нататък…

При Eneya видях една доста интересна идея и, макар че не се вредих за подаръче, реших да я продължа

Та, принципа е прост. Първите петима, които се напишат коментар на този пост, ще получат нещо от мен. Нещо направено ръчно от мен, специално за тях, особено ако ги познавам Не казвам какво ще бъде, понеже и аз си нямам ни най-малка идея. Все пак ще се постарая да е що-годе оригинално

Единственото условие е, който получи подарък, да продължи тази „игра“ и на неговият блог/сайт/някъде. Печелившите ще ги напиша тук, и ако не ги познавам лично, ще ги помоля да ми пратят мейл с адрес(пощенски) и някакво инфо за тях, за да мога да се ориентирам горе-долу какво да им сглобя

Давам си срок до края на годината за изпълнение и раздаване на всички неща. Което като се има в предвид посещаемостта на това място, сигурно ще е повече от достатъчно, понеже най-вероятно ще ми се наложи да си правя сам подаръче

Такам, хайде, дерзайте

Summary

Животът си тече, и ние покрай него… Къде плуваме, къде се давим, къде ходим по водата

Напоследък никакъв ме няма, а толкова много неща се случиха. Концертът на Металика беше разбиващ, както и ходенето из Пирин следващите два дни. Снимки от там няма, не си взех апарата, понеже бях в кофти настроение и мислех че няма да ми е до снимане. Голяма грешка… Отдавна не ме е било толкова яд за нещо Както и отдавна не ме е било толкова страх от нещо, колкото разходката по „Кончето“. Пропастта от едната страна е доста… респектираща. Добре че беше мъгливо и не се виждаше надолу какво става Но пък определено ще се замъкнем пак това лято, на хубаво време. Записвам желаещи, който има кола е с предимство

От покрива ми

Също така и се сдобих с Nikkor 70-300 VR, въпреки че все още не съм го изпробвал в полеви условия. Моя си подарък за рождения ми ден. Другият беше билета за Металика. Мерси на всички, участвали в идеята! Като си помисля, че нямаше въобще да отида…

Третият подарък пък е печка, която дори още не съм взел. Кой е навит да ми прави мусака/баница?

По някое време се разходихме и до Безбог. Беше… хм.. интересно, да го наречем. В общи линии приятно И установих че всичката фото техника се носи с бая зор… Но нищо, поне ентусиазма за сега ми е в излишък.. уж

Няколко от езерото Безбог:

едит: абе, тея от уърдпресс.цом какво са сторили на целия интерфейс бре…

Усещания…

Случайно доловена миризма на парфюм, изпълваща ноздрите ти… Предизвикваща неочакван и бурен въртоп от спомени и чувства… Отдавна забравени, събиращи паяжини в някое кьоше на съзнанието ти. Разбудени, грубо и внезапно. От нещо съвсем бегло. Миризма… на комфорт, уют, на дъждовна нощ, на гора, вятър и борчета. Спомени и носталгия. И когато след момент спомена за аромата изчезне, всичко избледнява отново. Скрито и забравено. До следващия случаен полъх на вятъра.

Панчарево – из „Анатомията на едно падане“

Гора, жега, пот, шум на птички, вода и коли в далечината.

Караш, мъчиш се да не се пребиеш, и изведнъж горската пътека, застлана с влажни камъни започва да лети към теб. В следващия миг разглеждаш в удивителни детаили няколкото сравнително гладки камъка, с които ще се срещне ръката ти всеки момент. Дори са красиви… В по-следващия миг вече лежиш на въпросната пътека на рамо, увит по привидно невъзможен начин около колелото. Оглеждаш за поражения – само сравнително леки охлузвания. Радваш се. Ще боли известно време, но за два-три дни ще мине. Не ти пука, псуваш мръсно, осново за спорта, не че си толкова ядосан. Дори по-скоро е приятно. Удобно е… Въпреки всички закони на логиката, дори и физиката и анатомията. Не ти се става, излежаваш се…

Успяваш някакси да се разгънеш в стоящо на два крака състояние, сглабяш колелото. Не помниш какво точно стана, виждаш следата от поднеслата предна гума и си изясняваш работата. По охлузванията вече има кръв, когато погледна първия път нямаше. Интересно. Промиваш леко с вода. Боли. Псуваш още по-мръсно, но тихичко, да не се стреснат птичките по дърветата наколо. След малко пътеката свършва, излизаш на планираната крайна точка. Пребил си се баш накрая…. Честито.

Чешма, асфалтов път, до спирката на автобуса за вкъщи по асфалта са има-няма 15 минути. Карал си няма и час. Малко е. Не можеш да си сгъваш ръката, но не ти пука. Теглиш една майна и тръгваш по някаква пътека нанякъде. На картата мяза хубава, широка и проходима. Картите лъжат. А тъпаците с джипове, които са изровили целия път са… тъпаци. Около час каране нагоре, или по-скоро бутане, с елемнти на каране, накъсани от леки падания из коловозите. Поглеждаш назад… Може би става за спускане. От някой пълен психопат. Но все пак става. Що-годе… Някой път… може би… не, по-скоро не. Освен всичко останало трябва друго колело, шлем, още протектори, много тренировки… може би след време, когато не е толкова кално….. не, по-скоро не.

Поляна, път надолу и път на горе. Майната му, стига бутане. Трева, храсти, коловози. След това широк каменист път със стратегически разположени шипкови храсти около него. Спирачките са най-добрият ти приятел. Стига да спираха… Следващия път с нови накладки. А някой хубав слънчев ден – с дискове. Тогава живота ще е много по-хубав…

Вкъщи. Душ и damage control. Цял съм, всичко ми функционира. Поне що-годе. След 2 дни съм като нов. По наколенките, освен половин тон кал, има и няколко много приятни следи. Представям си краката си, надрани от зъбчатките, около които се бях осукал. Следваща покупка – протектори и за ръце!

Мразя шипки. Освен ако не са под формата на чай или мармалад.

Редиректа пробачка!!….. най-накрая.

Заиграх се малко с настройките на домейна, вече при друг регистрар, и най-накрая го подкарах. Не точно както ми се искаше и очаквах, но пак е нещо. Настройките въобще не били кой-знае колко сложни… Стига да не те мързи да четеш хелпа

Сега остава само хоста да си осигуря. Сигурно ще е тия дни, така и така съм в сесия, друга работа си нямам…

Фалшива тревога… До одеве работеше, сега започна да редиректва към wordpress.com…. Защо???!??

Бла. Ае, пробачка някак. Писна ми…

Поредният залез….

Като не ми се учи, си търся какво друго да правя. И ръчкам стари снимки…

Искърски язовир – 2008.04.20

Добра компания, вода, слънце, бира, салам и лютеница. Какво повече му трябва на човек?

Living on the edge

Баланс. Всеки ден, всеки час, всяка секунда, се опитваме да запазим баланса си. Стоейки на тънкия ръб… на пропасста, на границата, на острието, на лудостта, на каквото си поискате. Опитваме се да не паднем, да не се огънем, да не се поддадем… На чувствата си. На желанията си. Защото някак трябва да оцелеем. Има работа, но не ни се върши. И все пак я вършим, защото иначе няма да оцелеем. Или поне не и по начина, по който ни се иска. Постоянно се мъчим да се впишем в някакви норми. На благоприличие, на поведение. Изсипваме проклятия на ум, докато се усмихваме и благодарим. Мислим за някой, докато целуваме друг. Караме се с някой, докато си го представяме без дрехи.

Цъ, ни бачка…

Еми, форуарда от соултейкън.цом официално не работи. После що не уважавам йахуу. Уотевър.